Кажи ми мили друже!

Таз булка още млада

защо из селото броди

и с черна забрадка ходи

жал и страх да буди?

Помня я. Беше хубавица,

с кръшен стан – топола,

с поглед на орлица,

черни коси на вълни

в погледа и жар гори.

Сега я виждам превита,

Уморена, жалка, пребита,

с коси  посивели, бели,

с угаснал поглед.

Тежка мъка я гнети.

Нещо на душата й тежи

Черна кърпа да носи,

с крака изранени, боси.

Не питай мили друже!

Имаше момиче- фиданка,

красива, малка, сладка,

по красива и от нея,

слънце в утринна зора

и  във вечерна заря,

месечина в ясна нощ

сред звезди без брой

в звезден строй.

Човек- изрод го отвлече

и го няма вече.

Изнасилил го и го бил.

После жестоко убил.

Властта го залови.

После го освободи.

Свободен из селото

смело гордо да върви

и навред да твърди,

че няма власт ,която

да може да го задържи,

наказание да му наложи.

Следовател нямало

разследване да осигури.

Прокурор,без разследване

не можел да го обвини

съд да го съди,

присъда да му присъди.

Затуй косата й побеля,

снагата и се преви,

мъка голяма й тежи,

на сърце, на душа.

Утеха за нея няма

от загубата голяма.

Нея хората жалят.

От убиеца се страхуват,

че няма власт в таз страна,

която в беда изпадна

и няма кой хората да защити

от убийци, бабаити

в затвор да ги настани

 до сетните им дни

на хората спокойствие да осигури.

Страх, беда да не ги мори.

А като гледат и слушат.

Слушат и виждат,

Как властта с “хуманизъм”

нагледен  цинизъм

живота на убийците ценr,

като хуманна да се изяви

страха след хората расте,

че опасност ги грози ,

ако някой срещу убийца възрази.

Страхуват се самите те убийци

на убиеца жесток да не станат

и вместо престъпницине

тях в затвор да не станат.

Затуй друже мили,драги,

таз жена в черно ходи

и не  само жал  буди,

но и опасен страх

да не стори някой грях

убиеца да не убие

и живота си да затрие,

че него властта няма да пожали.

Няма да погали.

1993г.